BL — LARRY ROMANOFF: Демокрацията – най-опасната религия — Глава 3 – Многопартийната демокрация

October 31, 2022

Демокрацията – най-опасната религия.

Глава 3 – Многопартийната демокрация

от Лари Романоф

Превод: Велеслав Гривов

 

Определяне на нашите понятия

 

Всички трябва да съжаляваме за демокрацията – тази единствена дума носи на гърба си тежкия товар на почти целия Оксфордски речник на английския език. Това бедно малко съществително, което не описва почти нищо конкретно, е натоварено с толкова много несвързани и неуместни значения, че би трябвало да е рухнало от изтощение или страдание още преди векове. САЩ изглеждат уникални в събирането на всякакви добри неща и поставянето им в торбата на демокрацията, до степен, че в тази торба изглежда има може би 1001 неща. Резултатът е, че думата означава каквото човек иска да означава, а можем да имаме 1 000 души с 1 000 различни значения. Една американска позната настояваше, че “правото на домашния ѝ любимец на кучешка храна” е “човешко право” и следователно се включва в значението на демокрацията.

 

Изглежда, че американските речници не са от голяма полза, като неясните, неинтелигентни и явно неизследвани определения са навсякъде. Някои твърдят, че думата означава “самоуправление”, което не е така. Други твърдят, че означава “контрол над група от страна на мнозинството от нейните членове”, но демокрацията не е “контрол” над нищо. Някои речници смесват демокрацията с управлението или мениджмънта, а тя не е и това. Според един от тях това е система, при която всички участват във вземането на решения, което също не е вярно и е глупаво. Друг твърди, че е “система, в която народът упражнява законодателни правомощия”, също очевидно невярно. Друг пък твърди, че това е “доктрина, според която численото мнозинство може да взема решения, задължителни за цялата група”, това може би е вярно, но пропуска смисъла. Ако речниците са толкова объркани, не е изненада, че и всички останали сме объркани.

 

Но в реалния живот демокрацията е изненадващо близо до това да не бъде нищо. Тя е просто един от многото методи за избор на представител на дадена група хора, често чрез гласуване с обикновено мнозинство. Не е нужно да усложняваме това с политика или политически партии. Когато избираме представител на учениците в нашия гимназиален клас, номинираме няколко души, провеждаме гласуване и сме готови. Това е демокрацията. Можем да дискутираме по този въпрос, но в основата си демокрацията е процес на избор. Това, което избраните правят след избора им, е без значение за определението.

 

Правителство срещу политика

 

По-сериозният проблем е, че (поне в САЩ и Канада) “правителство” се бърка и смесва с “политика”, като и двете се използват като някакъв неясен синоним на “демокрация”. Това е един от основните източници на объркване. Нека първо разгледаме въпроса за правителството и политиката. Можем да твърдим, че тези два елемента не са свързани помежду си, освен по най-периферния начин, на границата. Независимо дали става въпрос за държава или корпорация: “Правителството” е управление. “Политиката” е борба за власт.

 

В еднопартийната система на управление няма такова нещо като политика в смисъла, в който я разглеждаме тук. Това важи и за всички наши корпорации, институции и организации, където има само една “партия”, един управленски екип, който работи заедно за благото на организацията. Идеологиите са оставени настрана и ние търсим консенсус, а не битка и “победа” за нашата страна. Това е правилното ръководство и управление, напълно освободено от политиката.

 

Вярно е, че тези разделения понякога се случват в корпорациите, където членовете на ръководството са овладени от идеологии и стават “политизирани”, като тези случаи неминуемо са в сериозен ущърб на организацията, защото разделят управленския екип на противоположни фракции, като в тази борба за идеологическа победа се губи общото благо на организацията и нейните хора. Не може да бъде другояче. Тези “политически битки” не са свързани с реалното управление на институцията или организацията; те са просто вътрешна борба за власт, а това почти неизбежно води до изтощаване на организацията до степен, в която се извършва само минимално необходимото “управление”. Подобни борби за власт винаги се разпалват емоционално и ако продължат във времето, без да бъдат разрешени, самата организация ще се срине. И точно това се случва днес на забавен каданс във всички световни демокрации: непрестанната борба за власт между две идеологически противоположни фракции води както до отсъствие, така и до лошо управление, като правителствата неизбежно се сриват в някакъв вид авторитарен фашизъм.

 

И така, “политиката” не е управление; политиката е борба за власт. “Демокрацията” също не е управление; демокрацията е само процес на избор на управляващи. “Правителството” по същество не е свързано нито с политиката, нито с демокрацията; правителството е управлението на една организация, независимо дали става дума за нация или корпорация. Следователно това, което американците наричат “демокрация”, не е управление. Това е политика, основана на религията, борба за власт между два отбора, за да се избере коя от страните в тази борба ще победи и ще осигури управителите на корпорацията, наречена Съединени американски щати. Когато американците (а и другите) говорят за демокрация, те имат предвид борбата за власт, битката между две политически партии за надмощие. Те НЕ говорят за “правителството”, за действителното управление на страната след процеса на избор, а за самия процес на избор. Ако се съмнявате в това, тогава премахнете двете политически партии и борбата за власт – предизборните кампании, и това, което имате, вече не е демокрация, не и по никоя приета дефиниция.

 

Би трябвало да е очевидно, че “демокрацията”, поне по това определение, е напълно несвързана с неща като права на човека, свобода на словото или универсални ценности. Как да преминем оттук към дълъг и сложен набор от “демократични ценности”, които американците използват като комбинация от проповеднически амвон и бич? При положение че демокрацията е просто почти нищожество, какво би могло да представлява демократичните ценности? Каква истерия ни подтиква да приписваме човешки ценности или да приписваме огромна вътрешна морална стойност на един прост процес на подбор? Този израз, както и “върховенството на закона” и много други, е мит и, както всички митове, “е предназначен да изпълнява по-скоро емоционална, отколкото познавателна функция, не за да предоставя факти, основани на разума, а като пропаганда, за да предизвиква емоции в подкрепа на дадена идея”. Това е глупост. Цялата идея, самата концепция за “демократичните ценности” е абсурдна. Американците са взели един прост процес на безотчетност, инжектирали са му някакъв теологичен силикон и са го превърнали в религия.

 

Част от западната библия е, че единственият просветен начин да се изберат управници или законодатели на една нация е да се създаде идеологически разкол, който да раздели населението на два яростно противопоставящи се лагера, след което да им се дадат тояги и да се оставят да се бият. И тази битка е единствената истинска “демократична ценност”, която съществува. Добавянето на неща като правата на човека към това определение е детинска глупост. Същността и единствената важна част на “демокрацията” е битката, борбата за власт, за победа и правото да се назначават управници с една определена идеология, които да управляват страната. Това по същество е това, което представлява “демокрацията”, нищо повече. Тук няма никаква религия, никакви човешки права, никакви универсални ценности, никаква кучешка храна.

 

Неизбежният проблем е, че множеството идеологии и партии по дефиниция и по замисъл служат само за създаване на разделения и конфликти. Двете противопоставящи се страни в тази безкрайна борба за власт по никакъв начин не действат като “контрол и баланс” една спрямо друга, нито пък са нещо, което може да се нарече “здравословна конкуренция”. Те се борят на живот и смърт за победа, а жертва неизбежно е доброто на цялостната организация. Ако борбата за власт се прекратяваше след изборите, жертвата можеше да оцелее, но в който и да е западен парламент или в Конгреса на САЩ тази борба за власт е безкрайна, защото двете партии си поделят управленските права и точно както във всяка корпорация, в която членовете на ръководството са завладени от идеологии и стават ” политизирани”, това почти неизбежно води до изтощаване на “управлението” до степен, в която се извършва само минимално необходимото “управление”. И точно както при корпорацията, нестихващата борба за власт между две идеологически противоположни фракции води както до отсъствие, така и до лошо управление, и управлението неминуемо ще се разпадне. В такъв контекст не може да се говори за дългосрочно планиране, тъй като най-дългият срок е най-много няколко години, а може да бъде и толкова кратък, колкото седмици или месеци.

 

Демокрация (Многопартийната политика) в реалния живот

 

Да видим. Имаме празненство за рожден ден и половината от децата искат да отидат в зоологическата градина, а другата половина – в парка. И така, разделяме двете групи, даваме им пръчки и ги оставяме да се бият. Която група спечели, може да взема всички решения. Бихте ли направили това? Ами защо не? Това е многопартийна демокрация. Твърдо разделете населението си въз основа на някаква идеология и ги оставете да се бият. При многопартийната демокрация няма място за сътрудничество или консенсус. Ние не разговаряме, а се бием. Аз печеля, ти губиш. Това е системата, която по своята същност се основава не на хармония и консенсус, а на конфликт. Крайъгълният камък на демократичната система е, че “победителите” контролират всичко, а “губещите” са напълно маргинализирани. В западното политическо общество не се забелязва особена загриженост за губещите, въпреки че те могат да съставляват 50% или повече от населението. Западната многопартийна демокрация е единствената политическа система в света, която е създадена, за да лиши от права, да изолира и предаде поне половината от населението.

 

Ако искахме да разделим населението си политически на две идеологически “партии”, логичното разделение би било разделението по пол – на мъже и жени. Или може би сексуално разделение – на хомосексуалисти и хетеросексуалисти. Това би било интересна предизборна кампания. За нещастие на демокрацията, умишленото раздробяване на обществата ни за целите на политиката е извършено според може би най-възпалителната човешка черта – непримиримото сиамски-теологично разделение, създаващо две фракции, които вечно са се хванали за гушите.

 

Имаме много имена за идеологическите отбори: Либерал и Консерватор, Работник и Капиталист, Демократ и Републиканец. Понякога ги наричаме ляво и дясно крило или социалисти и корпоративисти, но разделението е по-зловещо, отколкото тези имена подсказват. Идеологическият разрив, който е създаден в името на политиката, всъщност е между идеологическото ляво и религиозното дясно – между пацифистите и войнолюбците.** И изглежда, че макар да не претендирам за социологически авторитет, човешкото общество, поне западното, автоматично ще се разцепи по тази линия, ако му се предостави благодатна възможност. Когато се вгледаме в често яростния ентусиазъм, с който много западни хора приемат своите политически убеждения, става ясно, че това разделение, това разцепване на хората според склонността им към войнолюбие, включва някои от най-дълбоките и примитивни инстинкти и емоции на човешката психика. Кой здравомислещ човек би разделил съзнателно едно население въз основа на тази идеология? И с каква цел?

 

** В дните преди появата на “уокнес” (бел. на преводача: Нямаме точна дума, но преведено се разбира като състоянието или условието да бъдеш буден по въпросите на расовата и социалната справедливост), тези групи имаха много ясна идентификация – социалистическите либерали и закоравелите корпоративни консерватори. Но днес, когато всеки политик сякаш е решил да бъде най-гейският травестит в квартала, позициите им в спектъра се размиват. Все пак имаме нашите пацифисти и войнолюбци, които са непокътнати.

 

Заместител на гражданската война

 

Идеологическите разделения не служат за добро, а само за създаване на конфликти. И този конфликт не е същият като онова, което бихме могли да наречем “здравословна конкуренция”. Политическият конфликт е изключващ, нечестен, понякога порочен, много често неетичен, принуждаващ хората да вървят срещу собствената си съвест и доброто на нацията в името на партията. Идеологическите разломи, присъщи на партийната политика, са въведени в западното управление – по замисъл – именно защото предизвикват конфликт, така необходим за всеки отборен спорт. Как може да има състезание, ако всички са в един отбор и се опитват да си свършат работата? Неизбежният извод е, че западната демокрация – всъщност политиката – е била умишлено и ловко създадена не за да избере добро управление, а за да заблуди простолюдието да участва в примитивен социално-теологичен ритуал на съревнование, конфликт и победа. Полезен заместител на гражданската война.

 

Комбинацията от примитивните инстинкти и емоции, които движат политиката, отборните спортове и религията, е не само потенциално експлозивна, но и по същество безразсъдна; един вид копнеещ стаден манталитет със склонност към насилие. Ясно е, че политиката, в западния смисъл на думата, рядко се ръководи от разума. Разумът може да се приспособи и да издържи на обсъжданията; идеологията, от друга страна, не може. Политиката, религията и отборните спортове имат общ корен в западната психика. Нито един от тях не може да бъде обсъждан разумно дълго време; всички те предизвикват бурни емоции, всички страдат от идеология, която е сляпа за фактите и разума, всички притежават едни и същи примитивни психологически влечения. Хората не се присъединяват към политическа партия от ангажираност към доброто управление и не се присъединяват към западна религия, за да научат нещо за Бога. И в двата случая те го правят, за да се присъединят към печеливш отбор.

 

Повечето западняци ще ни кажат, че многопартийната избирателна система е свързана със свободата и избора и е “истинска демокрация”. Но многопартийната система не е свързана със свободата и избора, нито с демокрацията, нито с управлението. Става дума за измислена игра на социален конфликт и съревнование, за игра в отборен спорт. При многопартийната демокрация “играта” не е доброто управление, а самият изборен процес. След като моят отбор спечели изборите, играта свършва и всички се прибираме у дома. В западния свят атракцията е “политиката”, а не “правителството”. Искрено се съмнявам, че много хора, които участват активно в политическия процес, се замислят дори за качеството на правителството, което ще се появи. Единственият им фокус е да спечелят мача за своя отбор. Процесът е станал толкова корумпиран, че западната демокрация дори не претендира да споменава качеството на правителството, което може да възникне като краен резултат след изборите. И това е така, защото крайният резултат е самият процес – състезанието, спечелването на изборите, нищо повече.

 

В индивидуалистичните, черно-бели западни общества, многопартийният демократичен процес по никакъв начин не е замислен като метод за разрешаване на проблеми. Напротив, той е съзнателно измислен именно защото създава проблеми, въвличайки невежата общественост в дебати по несъществени въпроси, като същевременно подготвя почвата за открит конфликт и политическа битка по “закона на джунглата”. Частта от този маскарад за разрешаване на конфликти е принудителното гласуване, което се харесва на западния десен манталитет, тъй като е единствената система, освен физическата битка, която може да разреши въпроса на принципа “всичко или нищо”, създавайки победителите и губещите, от които тези общества се нуждаят.

 

Една от най-неприятните вродени деформации на нациите с многопартийна политика е, че докато всички групи със специални интереси – лобисти, сенатори (бел. на преводача: в България депутати), финансисти, банкери и пласьори вземат своя дял, вероятно няма да остане нищо полезно за общото благо. Резултатите са предопределени, защото избраните американски служители са твърде заети да се грижат за интересите на AIPAC (Ей Пак) (бел. на преводача: American Israeli Political Action Committee – Американско-израелски комитет за политически действия), Израел, еврейското лоби, ЦРУ, американските военни, изпълнителите на отбранителни поръчки, международните банкери и големите мултинационални компании, за да се тревожат за народа и нацията. Благосъстоянието на избирателите става все по-незначително, поради което правителството на САЩ похарчи 7,7 трилиона долара за спасяване на банките, вместо на народа. Многопартийната демокрация от американски тип е формула за разхищение, неефективност и корупция. Това е единствената форма на управление, която гарантира, че решенията ще се вземат в полза на групи с частни интереси, а не на страната като цяло.

 

Как предполагаемо-великата концепция за участващата демокрация се е сринала до такова жалко ниво? Основният въпрос е, че западната демокрация никога не е имала за цел да избира компетентни лидери или добро управление, а вместо това е била създадена като начин да се отстрани “народът”, да се раздели по идеология и да се ангажира вниманието му в игра – в състезание по отборни спортове. Това е изцяло по вина на умишленото и хитро планирано създаване на многопартийната политика и вече е твърде късно да се обърне посоката, твърде късно е да се премахнат нефункционалните идеологии и проклятието на политиката от управлението. Дупката е твърде дълбока, не можем да се върнем в началото и да започнем отначало. Това би изисквало социални сътресения, равностойни на народна революция, а всяко западно правителство би потушило жестоко всеки подобен опит. Въпреки цялата пропаганда за обратното, никоя западна “демокрация” не би позволила на “народа” действително да получи контрол над своето правителство.

 

Ситуацията се изостря още повече от очевидния факт, че всички тези така наречени “демокрации” се контролират задкулисно от онези, които насърчават разкола, защото извличат огромна полза от него – в изключителен ущърб на цялата нация и нейния народ. До голяма степен благодарение на тази тежка външна манипулация и още по-тежко външно финансиране, процесът продължава с пълна сила. За всички демокрации е жизнено необходимо да забранят на тези паразитиращи чужденци да участват във всяка част от управлението, но техният контрол е практически пълен и това вече не е възможно. И дори тогава политическите партии ще продължат да съществуват, така че проблемите ще се облекчат съвсем малко. Единственото трайно решение би било да се елиминират самите политически партии и по този начин Конгресът на САЩ да бъде един отбор, който да работи заедно за благото на нацията, но вече е твърде късно и това ще си остане мечта.

 

Епилог

 

Тук ще повторя един кратък абзац от горния текст:

 

Крайъгълният камък на демократичната система е, че “победителите” контролират всичко, а “губещите” са напълно маргинализирани. В западното политическо общество няма видима загриженост за губещите, въпреки че те могат да съставляват 50% или повече от населението. Западната многопартийна демокрация е единствената политическа система в света, която е създадена, за да лиши от права, да изолира и предаде поне половината от населението.

 

От голямо значение е да се запитаме: Как се чувствате по този въпрос?

 

Една американска приятелка ми каза, че се е разплакала, когато Джордж Буш-младши спечелил втория си мандат. Била разстроена, но също така ядосана и огорчена и се чувствала предадена. Убеждението ѝ било, че страната ѝ ще страда ужасно при този режим, както и стана. Всички познаваме чувството, когато нашата партия загуби изборите или любимият отбор загуби важен мач; загубата е лична за нас и не само ни разочарова, но и боли. Но по време на национални избори цели 50% от населението е в това състояние, понякога и повече, в зависимост от страната. Замисляли ли сте се някога за това, или просто изпитвате удовлетворение от факта, че “вие” сте спечелили? Замисляли ли сте се някога, че като един от резултатите на вашата скъпоценна “демокрация”, тази, която отразява “копнежите на цялото човечество”, цяла половина от населението ви е напълно лишено от права, разочаровано, гневно, възмутено, дори озлобено? Защо това ви устройва?

 

Замисляли ли сте се някога, че едно от най-критичните събития във вашата нация – изборът на вашето правителство – е умишлено конструирано по такъв начин, че да отблъсне половината от собственото ви население? Защо смятате, че това е добре? Това озлобление от лишаването от граждански права ли е една от вашите “универсални ценности”? Това отчуждаване ли е един от “копнежите на цялото човечество”, които искате да наложите на мен и моята страна? Как можете да твърдите, че тази ваша “демокрация” е най-добрата от всички възможни системи за назначаване на държавни ръководители и законодатели? Нима не виждате колко по-добър би бил животът само с една политическа партия, където всички са в един отбор и няма вечна борба за власт? Защо толкова горещо вярвате, че изборът на вашето правителство трябва да бъде отборен спорт, в който участват 200 милиона некомпетентни играчи? Това може да е разбираемо, ако няколко 8-годишни деца планират парти за рожден ден, но когато 200 милиона възрастни използват този метод, за да изберат най-важното за тяхното благосъстояние – своето правителство, това не е демокрация, а патология.

*

ЗА АВТОРА: Творбите на г-н Романоф са преведени на 32 езика, а статиите му са публикувани на повече от 150 чуждоезични новинарски и политически уебсайта в повече от 30 държави, както и в повече от 100 англоезични платформи. Лари Романоф е пенсиониран консултант по управление и бизнесмен. Той е заемал ръководни длъжности в международни консултантски фирми и е притежавал международен бизнес за внос-износ. Той е посещаващ професор в университета Фудан в Шанхай, представяйки казуси по международни въпроси на старши класове в EMBA (Executive Master of Business Administration EMBA – това е обикновено едногодишно вместо двугодишно образование за добиване на магистърска степен по бизнес администрация – предназначено е за хора, които са имали управленчески опит, но искат да имат официална степен на образование. Управленческият опит е почти задължително условие за прием. Възможно е също да се вземат предвид друга научна степен в дадена област или други заслуги). Г-н Романов живее в Шанхай и в момента пише серия от десет книги, най-общо свързани с Китай и Запада. Той е един от авторите, участващи в новата антология на Синтия Маккини “Когато Китай кихне” (Глава 2 – Dealing with Demons — Справяне с демони).

Пълният му архив може да бъде намерен на:

https://www.bluemoonofshanghai.com/ + https://www.moonofshanghai.com/

Можете да се свържете с него на следния адрес: 2186604556@qq.com

*

Тази статия може да съдържа материали, защитени с авторски права, чието използване не е изрично разрешено от собственика на авторските права. Това съдържание се предоставя в съответствие с доктрината за справедливо използване и е предназначено само за образователни и информационни цели. Това съдържание не се използва за търговски цели.


Copyright © Larry RomanoffBlue Moon of ShanghaiMoon of Shanghai, 2024